Аз принадлежа към последните поколения, които помнят манифестациит. Любимата ми беше за 24 май. Майка ме будеше рано сутрин, по радиото звучеше „България, дела и документи“. Миех си зъбите със сънлива разсеяност. После хапвах от закуската с ритуално примирение. Обличах приготвените още предишната вечер снежнобяла риза, изгладена до съвършенство, черна плисирана пола и бели три-четвърти чорапи. Слагах и пионерска връзка. Тя беше задължителна. След това мама ми връзваше косата на висока опашка и слагаше голяма бяла панделка. Докато стягаше косата ми, неволно ме скубеше, и от това допълнително се разсънвах. После отивах в училищния двор, където се събираха всички класове с класните ръководители и училищния хор и заедно, в шумно и нестройно множество, се присъединявахме към манифестацията. Винаги подарявахме цветя на учителите и те крачеха сред нас с преливащи от букети ръце. Пеехме „Върви, народе възродени, към светла бъднина върви…“. И това, признавам, е единствената песен от задължителния училищен репертоар, в която намирах смисъл и която харесвах.
Както споменах в началото, аз съм от поколението на манифестациите. А такива имаше по онова време много. За 1 май, за 9 май, за 9 септември, за всички празници, които партията ни беше наложила да празнуваме. Пеехме песни, които не искахме да пеем, славехме имена, които заслужаваха не слава, а позор. И в този насилствено наложен комунистически пантеон стоеше 24 май, Денят на българската писменост и култура, стояха имената на Св. Св. Кирил и Методий. Единствените истински достойни личности, не наложени със сила, не ерзац, не измислени, а действителни герои. И това, сякаш, се усещаше. Даже и от мен, която бях още дете.Тази автентичност на 24 май на фона на останалата фалшиво натрапена празничност беше отчетлива.
Честит празник на всички бивши и настоящи ученици, на всички бивши и настоящи учители, на всички българи и всички онези, които обичат България!
Азбуката е ДНК-то на един народ. Без нея оцеляването на България през вековете би било невъзможно.Баба ми и дядо ми по бащина линия са потомци на бежанци от Егейска Македония. Семействата им се преселили във Варна по време на Балканската война, подгонени от репресиите на гръцките власти. Гърците им забранявали да се наричат българи, забранявали им да се черкуват в български православни храмове и да говорят български език. И те избягали. Човек може да понесе много изпитания и трудности. Но не може да понесе да му отнемат най-важното. Самоличността. Без език, без писменост няма памет. Как щях да напиша тези думи днес ако нямахме азбука? Прав е Константин-Кирил Философ, когато пише в „Проглас към Евангелието“:“Голи са без книги всички народи“.
24 май е най-българският празник. Всички останали – 6 септември, Съединението и 22 септември, Независимостта нямаше да се случат без него.
Снимка: MySofia.bg
