Проект номер 2 на антикорупционния закон, предложен от вицепремиера и министър на образованието Кунева, затвърди убеждението, че единствената цел на този закон е да окичи вносителя с титлата борец срещу корупцията. Дали законопроектът ще изпълни прокламираните цели, изглежда не е от особена важност за вицепремиера и правителството. Въпреки че пороците на проекта са толкова съществени и очевидни, че е невъзможно човек да си представи, че са резултат от неволна грешка или недоглеждане, по-сериозните съмнения ще бъдат спестени в този текст. Но няколко от тях не могат да бъдат подминати, защото наличието им рефлектира върху ефективността на целия закон, а това обезсмисля задълбочаването в детайлите и посочването на многобройните други недостатъци.
Моментално правят впечатление изключително неубедителните мотиви към законопроекта. Критиките в тази насока станаха основа за бламирането още на първия законопроект, и то с пълно основание. Заместването на една антикорупционна система от правила, функции и органи с друга е напълно безсмислено и самоцелно, ако то не стъпи на задълбочен анализ на съществуващата система, който да идентифицира практическите проблеми в борбата с корупцията и да търси целенасочено тяхното решение. Вместо да внесат повече яснота относно предимствата на новия закон спрямо трите закона, които той ще отмени изцяло и най-вече относно това по какъв начин ще избегне системните грешки в работата на органите, чиито функции новото антикорупционно Бюро ще изземе, новите мотиви отново съдържат единствено бланкетни фрази и претенции за усъвършенстване на нормативната и институционална рамка, които не намират отражение в конкретни аргументи. Този порок дори формално нарушава разпоредбата на чл. 28 от Закона за нормативните актове, съдържаща изискванията за минималното съдържание на мотивите към законопроектите.
По-същественото за нас обаче е, че по този начин директно се прегражда възможността за конструктивно обществено обсъждане на проекта, защото гражданите нямат достъп до качествен и мотивиран анализ на причините, налагащи обединяването на три закона в един като база за адекватна оценка на законопроекта. А колкото по-малко знаят гражданите, толкова по-малко ще критикуват и толкова по-лесно ще “мине” законът. След което ще ни кажат, че това е закон, приет „след широк обществен дебат”.
В тази връзка, в мотивите прави впечатление аргументът за „допълнително концентриране на усилията за борба с корупцията”. Не може да се отрече, че концентрация има, и това е концентрация на власт и правомощия в един-единствен орган – новото антикорупционно Бюро. Изхождайки от печално известните факти около един такъв “орган” и неговото тефтерче, няма как човек да не се зачуди как точно новият законопроект смята да се бори с опасността от повтаряне и дори мултиплициране на провала на една институция да остане независима и почтена.
Остава настрана фактът, че по сега действащите закони има три органа (чиито функции ще бъдат наследени от новото бюро), които се избират по различен начин, най-често на квотен принцип, осигуряващ разпределение на риска от зависимост към един властови орган. Достатъчно е да се спомене, че функции, ръководени досега от минимум 11 лица в различни институции, по новия закон ще се концентрират в два пъти по-малко хора, избирани само от един орган – Народното събрание. Няма ясни мотиви защо това е по-добрата формула и как ще повиши доверието в независимостта на новата институция. Претенцията за по-добра координация, с която се аргументира това сливане на органи и функции, можеше спокойно да се постигне с нужните изменения на съществуващите три закона, но само след анализ къде и какво куца в координацията между тях.
С почти механичното обединяване на три закона в един и окрупняване на органите, натоварени с техните функции, обаче, може да се окаже, че по-добрата координация е само привидна, а същевременно се сдобиваме с нов дефицит на административен капацитет и институционален хаос.
Имайки предвид казаното относно липсата на ясно идентифицирани проблеми в нормативната уредба и практиката на досега действащите закони и органи в борбата с корупцията, което още на чисто концептуално ниво поставя под съмнение нуждата от новия закон, все пак има един нов смислен елемент, носещ потенциала на реалната промяна, ако не беше той тотално обеззъбен. Това е проверката за почтеност като второ основно условие и критерий за назначаване, както на ръководните органи, така и на всички останали служители на антикорупционното Бюро. Първото условие са чисто професионалните изисквания за образование и стаж. Защо проектът е абсолютно обезоръжен? Първо, защото сред принципите при прилагането на закона дори не виждаме изискването за почтеност да е изведено като основен принцип в работата на Бюрото и всички негови служители. Второ, изработването на конкретните правила за извършване на проверката за почтеност е оставено в ръцете на главния бъдещ обект на тази проверка – Бюрото. Законът единствено посочва, че проверката за почтеност задължително включва изследване на обстоятелствата, които са предмет на проверка съгласно закона.
Впечатляващо е и упорството, с което Кунева предлага Бюрото да се сезира по анонимни сигнали. Въпреки че това беше основната критика и чудесен повод за критиците да отхвърлят първия законопроект и поредното поставяне на борбата с корупцията на трупчета, в новия проект анонимните сигнали дори са въздигнати в правило (а не в изключение) като източник на сигнали за корупционно поведение и това е така, защото предвидената форма на сигнала въобще не включва изискване за посочване на подателя на сигнала.
сн. БУЛФОТО
Защо сме против анонимните сигнали? Първо, защото трябва да си даваме ясна сметка за средата, в която живеем и културата на доносничество и анонимно клеветене, къде наследена от комунистическото ни минало, къде грижливо възпитавана и поощрявана като част от новите средства за манипулация на общественото мнение. Опасно и вредно е да се изхожда от разбирането, че който няма какво да крие, не следва да се притеснява от анонимните сигнали. Напротив, намесата в личния живот и подлагането на ненужни проверки, основани на злонамерени анонимни доноси, пораждат неудобство, загуба на време и засягат чувството на достойнство най-вече на хората, които нямат какво да крият – достатъчен аргумент да бъде отхвърлена проверката по анонимни сигнали като непропорционална, по смисъла именно на изведения в закона принцип на пропорционалност в намесата в личния живот.
Но да погледнем и по същество на законовата възможност да сезираш анонимно Бюрото, мотивирана с необходимостта да се насърчат гражданите да сигнализират за корупционно поведение, без да се притесняват за своята сигурност. Този мотив сам по себе си е равносилен на предварителното признание, че Бюрото и всички останали институции не са надежден изпълнител на задължението за запазване анонимността на гражданите, подали сигнал и застанали с името си зад него. Освен това, условието, че по такива сигнали ще се пристъпва към проверка само в случаите на достатъчно данни за наличие на корупционно поведение, е напълно безсмислено и не представлява никаква гаранция срещу злоупотреба с анонимните сигнали, от гледна точка на дефиницията за достатъчно данни. По смисъла на закона достатъчно данни са онези данни, от които може да се направи основателно предположение за наличието на корупционно поведение или несъответствие в имуществото. Анонимен доносник може да изфабрикува точно толкова конкретни, ясни и подробни твърдения и “данни”, колкото си пожелае. Може да изфабрикува и доказателства за тях. Как обаче би могла да се установи тяхната достоверност, след като подателят е анонимен и логически не обезсмисля ли това дори самото подаване на анонимни сигнали? Аналогично, ако пък тези данни са публично достъпни и известни, не следва ли да се очаква Бюрото само да стига до тях, без да разчита на анонимни сигнали? Ползата от анонимните сигнали е с висока доза съмнителност, но за сметка на това рискът от блокиране на административния и финансов ресурс на Бюрото по изследване на анонимки и от неоснователна намеса в личния живот на неудобни фигури е също толкова висок.
Изключително неадекватна и вредна е уредбата на местните инспекторати с правомощия по закона, която е предвидена с изменение в чл. 15 на Закона за местното самоуправление и местната администрация (параграф 18 от проектозакона). Съгласно предвиденото изменение, местните инспекторати следва да са на пряко подчинение на съответния общински кмет, което създава нова идеална среда за укрепване и засилване на местния феодализъм, който продължава да е най-големият бич за българските граждани, особено в по-малките общини. Като се има предвид обхвата на закона и неговите адресати, тази нова местна структура ще представлява чудесна бухалка за саморазправа с всеки неудобен опозиционен общински съветник, например.
И накрая, но не на последно място по важност – изначалният отказ да се създаде независима прокуратура за борба с корупцията означава не само половинчатост на законодателните мерки, които претендират да ползват добри външни модели, но и липса на политическа воля за реално и ефективно справяне с корупцията. Всички резултати от проверките по новия закон, които съдържат данни за извършени престъпления, ще отиват пак в онази централизирана, зависима, некомпетентна и провалила се вече многократно в борбата с корупцията прокуратура, оглавявана от вездесъщия главен прокурор Сотир Цацаров.
Законопроектът създава много повече проблеми, отколкото се опитва да реши. Той отдалечава ефективната борба с корупцията, а не поставя началото й.
*Заглавието е на редакцията.
