Забранената любов на апартейда

В новата си поредица френският Le Monde разказва за любовта по време на жестоки военни конфликти, които разкъсват света. Първата част се посвещава на Ахмед Катрада – депутат и близък приятел на Нелсън Мандела – и Силвия Неаме, активисти от апартейда, които понасят всичко, за да изживеят връзката си. За начало – расистките закони. 

Апартейдът е политическа и правна система, водена в Южноафриканската република от 1948 г. до 1990 г. Началото е поставено от Националната партия в коалиция с Партията на африканерите, водена от протестанския свещеник Даниел Малан. Закони забраняват смесените бракове, въвежда се расова класификация на всички граждани, расите се разделят на географски принцип. Чернокожите трябва да носят разрешителни, с които доказват, че имат право да бъдат на определени места. Само работещите чернокожи могат да живеят в големите градове – не и семействата им. Междувременно антиколониалната борба в Африка и Азия се разраства.

Един от изявените противници на апартейда е Нелсън Мандела, който ръководи „Умконто ве сизве“, въоръжената организация на Африканския национален конгрес. През 62-ра той е осъден на доживотен затвор. След края на апартейда през 1989 г. той е освободен и избран за президент – първият чернокож президент на ЮАР. Мандела е носител на повече от 250 награди, включително Нобеловата награда за мир.

Полицай чука на вратата. В апартамента в сградата „Кхолвад Хаус“ любовниците замръзват. Трябва да се действа бързо. С шепот Ахмет Катрада избутва Силвия Неаме към задната част на апартамента, а той ще отвори, решен да направи сцена, за да отвлече вниманието. Всичко, само не и влизането на полицаите у тях, за да констатират, че нарушават няколко закона, сред които един – Законът за неморалност, който забранява сексуалните връзки между хора от различни „раси“.

Така стоят нещата в Южна Африка в началото на 60-те години на миналия век. Властта добре е преценила най-добрите начини, за да вкара в действие „разделението“ (това е смисълът на думата апартейд) на белите от черните и другите общности, които тези отклонили се от правия път теоритици наричат „раси“: в частност азиатците и цветнокожите (метиси). За да се избегне смесването на раси, на което се гледа като на онтологична заплаха, трябва да бъде забранено на общностите да правят любов, „пресичайки расовата бариера“. Забраната, която е в сила за черни и бели от 1927 г., ще бъде разширена и до други групи през 1950 г.

Сегрегация с дъх на джаз 

Ахмед Катрада, когото наричат Кати, принадлежи на индийската общност, а Силвия Неаме е бяла. Ако бъдат хванати в нарушение, те рискуват тежки затворнически присъди до седем години. Въпреки това истината е, че тайната полиция знае за връзката им, но чака своя час, за да ги изпрати в затвора с други мотиви, по-тежки от тяхна гледна точка. И двамата любовници са комунисти, активни в ядрото на едни от най-тайните организации на апартейда. И така, в уречения час полицията си тръгва след  кратка сцена на възмущение от страна на Ахмед Катрада, който ги е уверявал, че е сам у дома, откривайки с ужас обувките на Силвия, проснати на килима…

Когато тя влиза за пръв път в „Кхолвад Хаус“ няколко месеца по-рано, тази малка пететажна сграда, разположена във Фордсбург, индийски квартал в центъра на Йоханесбург, Силвия Неаме не е знаела, че идва на любовна среща. И че животът й ще бъде разтърсен. По произход от Кейптаун, тя идва в икономическата столиза на Южна Африка, за да учи в университета Уитуатерсранд. По това време тя е малко над 20-годишна и в нея триумфира отвращението на държавата на расизма. Йоханесбург – това е сегрегация с дъх на джаз. Тя вече мрази този град, неговата бурожазна показност, насилието, мизерните тауншипи [township – недоразвити сегрегирани градски квартали, които са резервирани за небели, в частност индийци, африканци и други хора с различен цвят на кожата. Те са построени на периферията на градовете – бел. прев.], огромните предградия на белите, забранени за чернокожи, в които тя смята за дълг на честта да не стъпва.

„Идвах от нормално за времето си семейство, много нещастно, от един душен град в Южна Африка, Порт Елизабет. И бях бунтовник“, резюмира тя половин век по-късно. „На 13 години заедно с моята сестра близначка можехме да подпишем пропуски, които да позволяват на работниците в къщата – зрели хора – да се разхождат в белите квартали. Бях шокирана, не разбирах този расистки свят.“ После идва клането в Шарпвил от 1960 г. Шейсет и девет души са убити. Оттам нататък бялата власт без колебание открива огън срещу мирно протестиращи чернокожи. Силвия Неаме, която е влязла в университета, за да учи история, решава да се впусни в битката срещу чудовището, присъединявайки се към Либералната партия, прогресивна бяла формация, чийто краткотрайни протести я екзалтират.

Битка срещу властта 

От този свят на безнадежден патернализъм тя е запазила в паметта си дълбоко отвращение. Как да промени нещата? Тя се опитва да се присъедини към Африканския национален конгрес – забранен от Шарпвил нататък – и открива, че те приемат единствено чернокожи в ранговете си. Остава Африканската комунистическа партия, която ще се свърже под дълбока тайна с ембриона на въоръжената борба на Африканския национален конгрес срещу бялата власт и ще представлява по този начин основната радикална и мултирасова южноафриканска организация.

Ахмед Катрада е влиятелен член в нея. Активист от 11-годишен, той живее в апартамент 13 в „Кхолвад Хаус“, сграда, посещавана от мислителите на движението апартейд и в която Нелсън Мандела, преди да потъне в тайнственост, държи своя адвокатски офис. На най-горната тераса редовно се организират секретни срещи, засягащи бъдещето на организациите, които се борят срещу властта. След няколко месеца всичко това ще бъде изоставено и мнозинството от живеещите в „Кхолвад Хаус“ ще свършат в затвора, в изгнание или убити от силите за сигурност. Но до момента този нервен център на битката е и съблазнителната гарсониера на Ахмед Катрада.

По-късно в затвора, когато животът им се е сринал, той ще се върне на тази среща с онази, за която ще каже, че се е превърнала в „най-важната личност в живота ми: Силвия Неаме“. „Бях на 30 години и бях по-самотен, отколкото някога съм бил. Имах нужда от някого, който да ми бъде повече от приятел, с когото да мога да споделям любовта, компанията си, каузата и още по-важно някого, на чийто кураж да мога да разчитам, когато моят ме изостави“, пише той в мемоарите си, публикувани през 2004 г.

И това е Силвия, дребна хаплива блондинка със стоманеносиви очи и чаровен чип нос. Кати се опитва да устои: „В продължение на дълго време държах на решението си да не обичам, пресичайки расовата бариера, знаейки много добре, че личните и политическите последствия може да бъдат катастрофални.“ Но той вече мечтае за Силвия. И ето, тя идва в апартамента му…

Непоносима арогантност 

Те вече са се срещали веднъж. В Кейптаун предишната година. Малка среща, също на комунисти. Тя е в ръцете на друг член на партията, Алби Сакс, адвокат, който ще бъде осакатен в Мозамбик от кола, прихваната от тайните южноафрикански служби, и ще бъде съден от Конституционния съд. Той има връзка със Силвия, но тя ще приключи скоро. „Той беше сигурен, че аз съм шпионин, вкаран вътре от службите“, разказва тя. Подозрението внася хаос в една среда, където малко неща са организирани. Чираците на революцията градят опит в полицейските методи. Това е едва началото.

През следващите месеци Силвия и Кати ще изпитат всичко: любов, напрежението на живот в сенките, страст, после страдание, затвор. Въпреки това чарът на Ахмед Катарда не е подействал от първия път. Всъщност Силвия го намира за отвратителен. Доста крайно. „Не, не беше любов от пръв поглед“, казва тя сериозно. Днес тя е на 81 години, живее изолирано в малък комплекс за пенсионери в краен квартал на Йоханесбург, където се връща да живее едва преди две години след дълго странстване. Тя не притежава кола, ходи пеша в най-близкия търговски център, където да напълни чантата си на колелца, за да не „умре от глад“. Тя подготвя завещанието си, предвижда публикацията на книга през октомври. Историята е нейната страст. Всеки момент от живота с Кати е описан в перфектни детайли.

Той е „непоносимо арогантен“, този красив мъж с пълни устни, коси на актьор, смеещи се очи, спомня си тя с нежна усмивка. Силвия Неаме си признава днес, че и самата тя по-скоро е била арогантна. Защото трябва здрав характер, за да атакуваш апартейда, полицията му и бруталността му. „Същевременно в самоувереността на Кати имаше нещо очарователно. Много е съблазнително това качество, самоувереността, в един мъж.“

В този ден през 1962, докато пристига в „Кхолвад Хаус“, тя на първо място отива да се срещне със свой другар. Дейността на партията, която е забранена от 1950 г., се развива в най-голяма тайна. Някои от нейните бойци минават в нелегалност. В този ключов период всичко изглежда възможно. Отговорниците на Африканския национален конгрес и техните  съюзници сред комунистите (често явление е да бъдеш член и на двете, макар и в пълна тайна) залагат на вероятно сриване на бялата власт, въпреки че не могат да се съгласят за начина, по който да стигнат до тази развръзка.

Минаване в нелегалност 

Някои заминават в чужбина, за да следват военни специалности. Други работят по вълна от саботажи. В своя апартамент в квартал Хилброу, близо до Фордсбург, Джак Ходжсън – бивш чирак в месарница, бивш миньор синдикалист, който се е бил във Втората световна война в 7-а танкова дивизия „Пустинните плъхове“ в либийската пустиня, сглобява бомби. Ахмед Катрада е „ужасен от тази перспектива“, спомня си Силвия Неаме, пред очите на която той спира атентат в близост до пазар със съмнения, че невинни, „деца“, ще бъдат убити. Противно на това, което си мислят, именно децата, а не апартейдът, ще завладеят умовете им напълно и ще внесат драма в живота на тази гореща двойка, която никога няма да успее да зачене. Нито заедно, нито поотделно.

Но в този момент Силвия Неаме – това е още една тайна – е бременна. Ситуацията е сложна. Да роди в Южна Африка? Едно дете от смесена раса ще сервира на поднос физическото доказателство за скрито престъпление. Със седем години строг затвор. „Кати искаше да заминем в чужбина. Той искаше това дете, както и аз. Но това беше в момента, в който Мандела се върна от африканската си обиколка, за да получи подкрепа и в който трябвашеда мине в нелегалност. Кати беше част от членовете на една малка групичка, назначена да уточни детайлите. Не можеше и да се говори за напускане на държавата.“ Те избират аборта, който протича ужасяващо.

Всичко тръгва на зле. Малко по-рано Ахмед Катрада организира пътуване за Нелсън Мандела, който трябва да се придвижи с кола, преоблечен като шофьор, до среща в близост до Дърбан, на 500 километра от Йоханесбург. Кати предлага на Силвия да го придружи. Тя отказва. Казва му, че се чувства зле поради състоянието си. Всъщност тя усеща, че полицейската мрежа се затяга около тях. Инстинкт. По пътя навръщане Нелсън Манзела е задържан. Той няма да излезе от затвора чак до 1990 г.

„Ти си страхливка“

Ядрата на битката мислят въпреки всичко, че са на път да видят ускоряване в процеса на разпад на апартейда. Те дават диагнозата и чакат да нанесат последни удари. В „Лилислийф“, ферма в квартала Ривония в северната част на Йоханесбург, главното командване на военния клон на Африканския национален конгрес, „Умконто ве сизве“ („върхът на копието“), дискутира развълнувано идеалната стратегия за водене на тази въоръжена битка. Силвия мрази това място. Прекалено много хора. Очевидно е, че полицията ще ги изненада. Кати се подиграва: „Ти си страхливка“. Тя млъква, намирайки всички за безотговорни. Но остава дисциплинирана.

Любовниците са попитали партията дали връзката им е приемлива за битката. Йерархията им дава благословията си – не с щастливо сърце, но по принцип. Тъй като се отричат всички закони на апартейда, това включва и акта за неморалност. Но Кати е в опасност. Той трябва да мине в нелегалност на свой ред, да напусне „Кхловад Хаус“. Гримира се, преструва се на португалец, слага тъмни очила и се нарича Перейра. Установява се в малка къща близко до Обсерваторията. Там те се обичат лудо.

На 10 юли 1963 г. финална среща е организирана в „Лилислийф“. Кати трябва да бъде част от нея. Силвия се измъква и не се появява. Отново инстинкт. Тя го оставя, не излиза от колата, отива си. „Аз бях просто един малък агент в партията, а знаех за съществуването на това уж секретно място. Това беше перфектната рецепта за катастрофа.“ На 11 юли силите за сигурност правят историческа акция. Седем началници на борбата, сред които и Ахмед Катрада, са задържанни. Силвия събира кураж – трябва да помогне на Кати. Те няма да се видят в следващите близо тридесет години. За щастие те игнорират времето.

Любовни писма от затвора

В затвора те бързо откриват начин да си разменят първите любовни писма. Адвокатът на Ахмед Катрада, Брам Фишер (африканец и президент в изгнание на комунистите), е натоварен със задачата да пере затворническите дрехи навън. Докато Кати събира нещата си изненадано, забелязва на яката на блузата си думата „колан“ на гуджерати, диалект от Северозападна Индия, откъдето е семейството му. Той разбира, че именно там се крие послание. Той отговаря, използвайки множество хитрости. В други случаи те си разменят писма в зрели банани, които посетителите могат да носят на затворниците. Заражда се кореспонденция. Нежни думи, думи на влюбени. Кати уверява, че се възползва от пребиваването си в затвора, за да загуби килограми. „Той беше обсебен от тази мисъл, вечно го беше страх да не би да напълнее“, разказва тя, чоплейки парче пушена сьомга и авокадо, ястие поръчвано системно когато излиза да обядва. Икономичната Силвия и нейният мъж Кати, чревоугодникът.

След това и тя е задържана. Различни арести, две години физически труд. Третират я като „курва“, която спи с „мръсни индийци“. Нейният разпитващ вече е имал шанса да измъчва Кати, разказва самият той с гордост. Той също така е убивал чернокожи затворници с удари и електрически шок. Тези методи са спестени на „бялата кучка“. Със сигурност защото е бяла. Нея я карат да стои права с дни. Тя се концентрира, старае се да се отучи от „арогантността си“, това чувство за сигурност, което дава цветът на кожата. Тя млъква, крои планове. Успява да избегне обвинения в най-ужасяващи престъпления.

Когато излиза от задържането си през 1967 г., тя е прекършена, болна и решава да напусне държавата с изходна виза, което намеква че гражданството й е отнето. Тя започва докторантура в Оксфорд. Научният ръководител, който дава сведения на британските власти, подозира че тя е шпионин, отново, но този път в служба на Съветския съюз. Не е ли ходила наскоро в Москва? Плащано ли е в рубли за историческа публикация в съветско списание? Не посещава ли южноафрикански комунисти, които подкрепят СССР (те ще подкрепят нашествието в Унгария и това в Афганистан)?

През 1971 г., вече на о-в Робен, където е затворен с целия елит на Африканския национален конгрес и на апартейда (включително и с близкия си приятел Нелсън Мандела), Ахмед Катрада започва гладна стачка. В същия момент Силвия напуска Англия и иска от партията разрешение да се премести в Източна Германия. Тя става професор по история в Лайпциг, после се установява в Източен Берлин. Не говори и думичка на немски. Като чужденка, въпреки че е лоялна към партията, тя няма право да говори с учениците. Какво ще прави? История. Тя работи, за да докаже, че въоръжената борба не е неизбежна. Че преговорите могат да свалят апартейда по-ефективно, отколкото насилието. Тя пише статии, книги, дискутира със съпартийци. Тя е посещавана почти изцяло от южноафриканци от Африканския национален конгрес или Южноафриканската комунистическа партия. Що се отнася до самата нея, тя няма представа къде се намира от расова гледна точка. Иска й се да скочи отнякъде, когато се поглежда в огледалото. На предпочитаната си снимка носи сари, като я изпраща на Кати. Надзирателите я разкъсват пред очите му.

Тя продължава да страда от последствията на задържането си, отчасти в санаториум в Сочи, предпочитаният град за почивка на Сталин. Тя винаги пише на затвореният си любим, нейния Кати, както го нарича и до днес с нежност. Установен е канал за комуникация, подсигурен от членовете на Африканския национален конгрес, които минават през Източен Берлин. Един ден тя иска да пожелае Весела Коледа на задържания на о-в Робен. Тя купува картичка от магазина, кодира съобщението си, като носи ръкавици за да „избегне отпечатъците“ под подозрителния поглед на източногермански полицай. След това дава плика на куриер, който ще го отнесе в Южна Африка, където на свой ред ще бъде изпратен – под фалшиво име – на Ахмед Катрада.

Тя все още иска това дете, което каузата не позволява да има, и решава да опита друг живот. Тя се жени за източногерманец. В младостта си той е бил част от Хитлеровата младеж и се оказва тиранин. Той иска от нея да бъде традиционна жена, домакиня. Това съществуване е постоянна шизофрения. Купуват къща, интересуват се от градинарство. Тя не успява да се посвети на готвенето и продължава да прави планове за падането на расистката власт в Южна Африка. Тя все повече се чувства чужденец, наблюдава разпада на комунизма в Източния блок – прелюдия към падането на апартейда.

През 1989 г. Кати е освободен. Малко по-късно той идва да я види в Берлин. Стената е паднала. Срещата им е на известния Александерплац. Те се разхождат като стари приятели. Разбират, че животът ги е разделил. Тя си спомня за писмо, написано от временното му задържане – по това време 90 дни, – в което той предлага да измислят стратегия, която да им позволи да заченат дете ин витро. Никога не успяват да реализират тази скъпа мечта. Това е голямата мъка на живота. Днес тя си казва: „Имам само един страх, да умра сама на пътя.“ Ахмед е починал преди година. Скоро тя ще публикува книга, в която разказва за годините си в затвора.

Снимка: Le Monde