Цялата ни следосвобожденска история е пропита от легендите за „руско-турската“ война, която също наричаме Освободителна война. Царят Освободител (апропо, на крепостните в Русия) е срещу парламента, име е на най- големия булевард на столицата, павиран със специален царско-златен гранит, почти всички улици в центъра на града са на генерали или поданици на Освободителя, дори името на най-голямата църква на Балканите.
И всичко това е представено като дан на почит в учебниците, без нюанси. Чиито страници поколения българи попиват неизлечимо доживот, моделирайки от тях верни поданици на актуалния руски цар.
А на всеки Трети март медиите облъчват националната памет за дълга ни да бъдем признателни към друга държава.
А колко приказно щеше да бъде, ако всичко беше сторено по братски за свобода, без претенции и интервенции. С благодарно, леко сърце да отдадем автентична почит на загиналите чужди воини за нашата истинска свобода, без втора мисъл в съзнанието.
И не бяхме заплатили по царски скъпо – не за свободата, а за освобождението ни. Или за освобождението ни срещу свободата ни. Както беше предвидил Левски.
И заради което народните представители днес заседават не под неговия, а под погледа на Царя Освободител.
Трети март винаги ще остане в нашата история. Но съм сигурен, че неговият смисъл ще се промени. И ще бъде просто една дата в учебниците, като една важна фаза в борбата ни за свобода и независимост.
За да дойдат 6 и 22 септември – еманация на българската нация. Това са датите за честване Свободата и на българите със свободна воля. Това са националните празници.
Коментарът е публикуван първоначално във Фейсбук
