SHARE

Едно време това беше номерът на автобуса, с който ходех на даскало. Днес е номерът на България в един списък.
Ами, хубаво.
Трябва ли ни нечия класация, за да провидим, че в България има не толкова свобода на пресата, колкото свобода на репресията?
Не. Plus ça change.
Въпросът пред нас, струва ми се, e как лично, поединично да се справяме с тази реалност – всеки ден. Защото не можем без новините, както не можем без въздуха. Да, като биологични единици функционираме благодарение на достъпа си до кислород, но като граждани функционираме само благодарение на достъпа си до информация.
Знам, съблазнително е да вярваме, че имаме избор дали да сме граждани или не. Че можем да се оттеглим в оазиса на аполитичното безвремие, даже често го виждаме като единствен начин да се опазим от морално развращаване (или нервен срив).
Но няма как.
Всеки път, когато платим за винетка или продупчим билетче, ние действаме като граждани и имаме определени очаквания, пак граждански, относно обществените блага, които купуваме така.
Накратко, човек не може да е наполовина или една шестнайсетина гражданин.
В капана сме на задължението да опазваме обществения договор, защото иначе цивилизацията, на която разчитаме, взема, че се разтрошава под краката ни като стар сухар. Знаем как.
В този общ граждански кюп от най-голямо значение е да разберем бързо и с висока степен на сигурност кой нарушава обществения договор по най-сериозен начин и по този начин прави живота на всеки от нас по-лош и цената на личното ни оцеляване – по-висока.
Затова ни трябват медиите – за да знаем на кого можем да се доверим и при какви условия.
Но ни трябват не какви да е.
Трябват ни чисти от зависимости, както ни трябва и въздух, чист от прахови частици.
За да доубия тази метафора, ще обобщя, че сме се озовали в страна, над която е надвиснал гъст смог – атмосферен и информационен.
Затова всеки от нас, ако реши, би могъл да действа като малък вентилатор и да насърчи и други да сторят същото.
Как ли?
Първо, като приеме, че медиите никъде по света не съществуват в изолация от публиката си. Това е валидно с още по-голяма сила на малък пазар като България, където, ако нещо може да се направи от нищо и номерът мине, никой няма зорлем да вдига билото. Защото усилията и качеството имат цена, която често самите ние като публика не искаме да платим.
Вкратце, пресата е толкова добра, колкото е аудиторията й.
Ако искаме да разсеем смога, бихме могли да станем по-добра аудитория.
Това не значи да спрем да критикуваме. Значи да започнем да изискваме и да подкрепяме. Да бъдем грижлива и ефективна публика, а не пасивни консуматори на каквото дойде.
Аз лично имам няколко правила, които се опитвам да спазвам като личен принос, и ако някой има нужда от мотивация и градивен жест след поредния доклад относно колко сме зле медийно, ето няколко идеи:
1. Наистина клише е, но е полезно да помним, че винаги може да стане и по-зле. Намерете доброто и го укрепвайте, пазете го от влошаване.
Казано е, капка по капка вир става.
Независимостта не е ресурс, с който пресата разполага, но от проклетия не употребява.
Журналистите трябва да могат да разчитат на нещо, за да си вършат добре работата.
Това нещо сме ние. Когато ги мачкат при изпълнение на служебния им дълг, ние трябва да заставаме зад тях. Не само във Фейсбук. Журналистиката е дълг, но е и професия. Тези хора, от които ние изискваме толкова много, си изкарват хляба така. Ние консумираме работата им и трябва да можем да ги издържаме. Именно ние. Ако ние искаме да сме тези, на които те служат. Другото е реклама.
Та:
✔️ Не купувайте жълти, свински и кафяви издания по навик или за сеир. Зависимите медии осребряват нездравото любопитство, за да ни манипулират и пристрастяват към комфортни лъжи.
✔️ Развийте някои хитри нови навици за предпазване от манипулации. Например интересувайте се кой стои зад сайтовете, на чиито връзки кликвате за новини, и как се справят те с елементарните стандарти за медийна етика. За целта може да ви помогне приставката за сканиране „Медийно око“, разработена от Krassimir Gadjokov: https://mediascan.gadjokov.com/.
✔️ Абонирайте се за изданията, които често четете и на които вярвате. Аз чета „Капитал“, „Дневник“, „Сега“, „Медиапул“, „Свободна Европа“, „Клуб Z“, „Терминал 3“ и др., но не бих ангажирала никого с избора си.
✔️ Дарявайте редовна, ако ще и дребна сума на разследващи медии или колективи, които са дръзнали да направят своя независима платформа: „Биволъ“, „Тоест“
Попълнете списъка…
✔️ Намерете местните си вестници/онлайн медии и ги попитайте за нуждите и плановете им. Подкрепете ги, като се абонирате, организирате фондонабиране за редакцията или измислите някакво взаимно полезно партньорство. Станете им стажант, помогнете им с ровенето в документи, с администрацията по някой проект… Насърчете ги активно.
Тези малки медии са белите дробове на вашия район и са най-уязвими откъм финансови проблеми и тежък натиск и цензура от местни властници. Често те са първите, които сигнализират за злоупотреби и правят разкрития, които после се превръщат в национална сензация. Пример: „Благоевград Нюз“
✔️ Купувайте сатирични издания.
Сатирата е градинарската ножица на свободната преса – там неудобната истина се ползва за скастряне на самозабравилите се управляващи. Именно затова желаещите да подчинят медиите първо удрят по дръзналите да осмиват: „Прас-прес“, „Стършел“.
Още?
2. Говорете за медии и журналисти, както бихте искали да говорят те – премерено.
Не, журналистите не са „журналя“ и не всички са нагли, некадърни и/или продажни. Когато афектирано говорим така за цялата гилдия, бъдещите журналисти край нас решават да идат да работят в някой мол, а настоящите се обезсърчават напълно, защото… за кого да се трепят?
Като във всяко поприще имайте предвид, че някои хора започват зле, но се научават. Други понякога се справят добре, друг път зле. Помнете, че журналистите винаги и навсякъде са под натиска на много и разнопосочни власти и интереси и че тази работа дори в идеални условия е стресираща, трудна и минирана с хиляди рискове и възможности за грешки. У нас това е умножено по сто.
Изисква се кураж да излезеш с лицето и името си.
Не уязвявайте човешкото достойнство на тези, които все пак го правят, дори да са медийни фигури, които ви отвращават. Не ги ругайте. Не се заяждайте за външния вид или акцента на репортерките. Имаме да ловим по-големи риби!
Използвайте гласа и преценката си ефективно и позитивно и довеждайте нещата докрай.
Ако намирате нечие представяне за недопустимо или непрофесионално, кажете конкретно защо и пишете до медията с конкретни препоръки за подобрения. Не се примирявайте, търсете съюзници и изисквайте качествена журналистика заедно, особено ако става дума за обществените медии.
Ако откриете грешки в статия, пишете и звънете на медията да я поправят (онзи ден така направих с една статия на POLITICO за България). Ако намирате за възмутително репортери да навират камери в лицата на изоставени деца или пребити жени, пишете до телевизията и направете кампания сред контактите си. Стартирайте петиции, сезирайте СЕМ, изобличавайте съдържание и редакторски политики, но не заливайте дадени хора с омраза. И да искате оставката на някой директор на телевизия например, има начини това да стане хладнокръвно.
Ще кажете, това да не ти е Англия, никой няма да се трогне. Ще отговоря – сега е моментът да ги научим да се трогват. Да се научим на отговорност едни други – медии към публика и публика към медии. Навсякъде по света, където днес има качествени и свободни медии, вчера си е било каша от пристрастия, аматьорщина и частни интереси. Но публиката е започнала да изисква. Идеалите им – на журналисти, зрители, слушатели и читатели – постепенно са се ашладисали и са започнали да дават плод заедно. И нали разбирате, това е винаги битка, винаги – срещу ентропията, възгордяването, демагогията, лошите навици, мързела, лесните пари… Ако не я водим, губим я по подразбиране.
Та, ако одобрявате нечия журналистическа работа, кажете го на глас. Напишете го. Подкрепяйте хората с интегритет, хората, които работят с доказателства, които се интересуват от подробностите отвъд емоциите, които преследват темите неотклонно, които не се боят от противоречия и непопулярност и не вземат страна, за да им стане по-лесен животът. Подкрепяйте тези, които казват „Да изчакаме“, „Не знаем още“ и „Данните сочат друго“, когато това се налага. Подкрепяйте търпеливите, почтените и непримиримите, дори когато не ви харесва какво казват понякога.
Журналистите не са на поста си, за да ни казват онова, което искаме да чуем. Работата на журналистите е да търсят истината, а тя често не ни понася.
И ако ще се разочароваме от тях, трябва да сме сигурни, че сме намерили добра причина.
Дължим им поне това.

Препубликувано от Фейсбук

* Карикатурата е на Чавдар Николов и е рисувана като отражение на скандала, свързан с неговото освобождаване от Нова телевизия заради карикатура на премиера Борисов през 2016 г.

SHARE
Редактор в юридическо издателство, двуезичен журналист с международни награди за аналитична журналистика, публикуван в The Economist и Еuronews. Преводач и криминолог, сътрудник на Института за европейски политики. Живее в Оксфорд.